За буквите

Мъчеше ме неясно предчувствие. Недобро. И все пак го направих. Едно кликване и ето ме в колективните блогове. Различността ми си пасва с тях като камък с огледало. Дори когато в тях става дума за книги и четене.
Понеже чета. Откакто се помня. Преминавам през света наострила уши - да не би да пропусна някоя дума. Чета всичко - стени, лица, носени от вятъра послания. Разчитам сложните куфи на птиците в небето, йероглифите от разсипано мляко по масата, дългите фрази, оставяни от мъжки устни по тялото ми.
Четенето е занимание самотно. Дори да четем една и съща книга, пак не четем заедно. Така че как да пресека пропастта между "аз чета" и "за вас" по наяденото от съмнения многоточие? Не смея. Не искам.
Аз чета. Вие улавяте отблясъците, гмуркате се в алюзиите, намирате препратките. Аз не препоръчвам. Не дебатирам. Не отговарям на коментари.
Ако искате да ми говорите, четете ме.

Къде ни води есента

То е много рано сутрин, преди да събудиш. Идва оня със списъка и почва: "Помниш ли като замъкна М. на оня купон - само защото знаеше, че Другият ще е там. Цяла вечер му шепна на ухото и танцува с него, а после се измъкна тихичко и се прибра. Същото и с Р. - само дето той беше прекалено умен, за да не забележи. Ами Л., дето си знаеше, че нищо няма да стане, но пък ти трябваше патньор за боулинг, и С., който..."

Докато се въртиш под завивката и се мъчиш пак да заспиш - егати, пак се събуди в шест без петнайсет! как хората спят до обяд?! - малката пикла в теб вече е пропълзяла под масата и оттам крещи: "Ама вече не правя така!" Не че помага. Не че на оня със списъка му пука.

Няма отърване. Пропълзяваш в другия край на леглото с надеждата за гушкане, може и двеминутен разговор с Чудото, така както си спи, и ако те гушне, веднага заспиваш - опростена. Небето нека се черви.